Пътят на мръсния чорап…

Влизам в учителската стая. Цари сутрешният приповдигнат ужас. Учителки се суетят, весело чуруликат, други допиват кафето и нахлузват на лицата си маската на строгия даскал. 

Първи час. Най-неприятен. Винаги сам за себе си. Не е като в блок, та да позакъснееш малко, да разтеглиш урока на спокойствие в час и половина. Първият час служи да разбудиш дошлите и да изчакаш закъснелите. Работа не можеш да свършиш.

Първото междучасие виж – то е друго нещо. Обратно в учителската стая. Някак вече е по-ведро. Вадят се първите неща за гризане, суетнята е понамаляла. Тук-там се разкаже по някой виц. Но главно клюки и сплетни. 

Кликите са няколко. Една-две неутрални даскалици с много ум и малък хорариум. Държат се настрана. Младите, сред които и аз, които чат-пат подвикнат някоя шега и закачка, но нямат много за обсъждане. И разбира се, „господарките на училището“, ментално закърнели даскалици, които приближават образа на леля Есколастика от „Любов по време на холера“. 

И този ден те бяха сформирали своите редици две по две и нещо се обсъждаше. Чуваше се: „…що не си мие чашата…“, „… все някой да му мие чашата…“. Като влязох – млъкнаха. Ясно, мен са обсъждали. Мен и моята чаша.

Каква чаша, ще попитате вие? Чаша като чаша. От порцелан, нащърбена. Но моята си. В нея пия кафе, чай, сок, вино. Не непременно в този ред и невинаги поотделно. Тя е навсякъде с мен, особено в час, защото трябва и аз да имам сили, когато учениците вземат, че „саднат“ поради една или друга причина. Те уважават този мой навик. Някак им е симпатичен.

Проблемът обаче е, че не-съм-си-миел-тъпата-чаша. Ами да. За какво да мия чаша за кафе, която само след час ще напълня наново. Ако пък я забравя някъде, утре ще си я намеря и пак ще си сипя в нея. Пък и знаете ли къде е учителската стая? Винаги е най-далеч. Най-далеч от всички мивки, тоалетната, от всичко, до което има вода. Трябва да прекосиш цялото училище, за да си измиеш чашата!

И така, проблемът на тези хора не е в това, че не увличат децата и нямат връзка с тях, че не успяват да ги ангажират с предмета си. Проблемът им е Моята Чаша. Хубав проблем, страничен. Отвлича от скучния и подреден семеен живот и някак ти дава криле да наставляваш, да размахваш пръст, да възпитаваш. 

Веднъж, когато вече взе да става досадно, дори и за самия мен, да се правя, че не виждам и не чувам, колежка реши да ми разкрие тайната за пътя на мръсните чорапи… Да, първо се поуплаших, да не би да получава инсулт в този момент и поради това да говори несвързано, но не би. 

Историята на мръсния чорап – започна тя и ми смигна. – Вкъщи хвърляш някъде старите чорапи и забравяш за тях, а след време ги намираш изпрани и сгънати, удобни за обуване. Най-вероятно майка ти или жена ти ги намира, прибира, изпира, суши, сгъва така, както се сгъват чифт чорапи, и готово. Всеки знае пътя на мръсния чорап, ако ме разбираш.

Бре… Сякаш мълния блесна пред очите ми. Но то наистина е така! Откъде знае тя?! И още по-лошо… тази нейна алегория ми отвори очите и за други екзистенциални въпроси, като например: откъде идват новите чорапи? Та аз през живота си не съм си купил ни един чифт чорапи. Винаги бабите, майка, жена са ме снабдявали…

Малко зашеметен, аз, разбира се, не измих своята чаша, но бях твърде умислен в този ден. Не мина дълго време и конфликтът назря. 

Клонингите на леля Есколастика ме обградиха един ден и ме накараха да си измия чашата, защото те нямало да го направят. Все пак били жени, също съпруги и майки. Достатъчно шетали вкъщи, та сега и по мен да ходят… 

Една сутрин същата седмица в учителската стая влиза директорът с лопата за ринене на сняг в ръцете си. Веселието в учителската стая мигом угасна. Така става, когато някой дойде да дава допълнително работа. Вън е натрупал два метра сняг, пред училището трябва да се изчисти. По график всеки трябва да рине половин час. Клетите женици се свиват по местата си и гледат към мен и още един-двама колеги от мъжки пол. 

С усмивка на уста колкото три четвърти чорап (чист) грабвам лопатата, смигвам и в погледна ми се чете цял монолог: „А, видяхте ли сега? Нали искахте равенство в задълженията и отговорностите. Да си мия сам чашата, щото тя е моя, нали? Всеки сам да отговаря за себе си и задачите си, нали? Било 21. век, жените не ни били длъжни…“. 

Разбира се, разринахме като малки багери всичко наоколо. Няма да оставим колежките, въпреки че настояват за равенство във всяко отношение, да вършат груба тежка работа. Някак си теорията за равенство и отговорности, за мое и твое е малко като приказката: синджирът е тук – козата я няма. 

Съществува еманципация на ниво мръсната-ти-чаша-която-няма-аз-да-мия, но на ниво местене на чинове, носене на учебници, сменяне на туби с вода или ринене на сняг – отсъства.

Е, чашата ми не измиха, но поне ме оставиха да си пия в нея каквото и когато искам. И толкова е добре, нали?

Print Friendly, PDF & Email