Как се формира литературен вкус

Съветите на Йосиф Бродски отпреди 30 години

Наскоро четох интересен разговор между професор Алберт Бенбасат и Марин Бодаков, публикуван във вестник „Култура“ под заглавие: „Пазарът вече пуши от български автори…“.

Като професионален редактор на свободна практика на мен ми бе интересно да прочета мнението на тези двама учени, което до голяма степен си припокрива с моето. Още повече че на една малка част от новите български автори редактор съм самият аз. 

Професор Бенбасат изказа някои твърдения, които според мен много точно описват картинката на нашето динамично литературно съвремие. Ето тези от тях, които смятам да засегна тук: 

„Да, самият пазар е пренаситен, но издателствата продължават да търсят български автори. И критерият за качество ерозира. Издателското търсене на литература не отговаря на предлагането на добра литература.

И пазарът се задръсти със сив поток. Критерий за качество стана продажбата. Сливането между продажба и качество ме плаши. Не е възможно един добър автор в разстояние на две години да напише пет книги. Продажбата се превърна в индикатор за качество.

(…)

Свръхпроизводство – и липса на издателски критерий. Аз съм съгласен с прочутото изречение, че добрата книга е продадената книга, но все пак всичко си има граници. Свръхпроизводството не позволява на читателите да направят своя избор.

Уважаващи себе си големи издателства, с отдавна изграден имидж си позволяват да бълват книги с ниско качество – и така подвеждат хората. Те купуват слаби книги, защото ги произвеждат издателства с престиж.“

Това казва Бенбасат за прозата предимно, а ето и за поезията няколко думи от него: 

„Аз не си представям комерсиална стихосбирка. Поезията не е за всеки, елитарна е. Камо ли модерната поезия. В България в момента има много добри, големи поети.

Но те изобщо не са озвучени от медиите. Медиите са много повече в дълг към поезията, отколкото към прозата. Посредствени стихоплетци са обявени от медиите за поети. 50 стихосбирки били паспорт за голямата поезия. 

Нищо подобно, паспорт са 2 – 3 – 5 стихосбирки. Това значи, че сам себе си цениш, цениш и самото изкуство. Медиите не искат да разберат, че не всяка хрумка е поезия. За поезията трябва да се пише по-внимателно, с други аршини. 

Въпросът какво е искал да каже авторът в поезията изобщо не трябва да бъде поставян – в прозата понякога може. И защо трябва да изразя почувстваното с думи?! Съвременната поезия е най-трудна за интерпретация – тя е все по-близо до безсловесните изкуства.“

Професорът завършва със следната мисъл:

„…литературата не се прави по правила – от това слагаш толкова, после слагаш и от онова, като в кулинарията… Най-важното тук е да нарушиш правилата. И въпросът е колко точно да ги нарушиш. Въпросът е в мярката. А писането е тежък физически труд.“

Тези негови думи са много правилни и малко хора днес се изправят да ги изрекат, защото рискуват работа, връзки с автори и издателства. 

Още преди 31 години избълваната литература на запад вече е голям проблем. Авторите са много, литературните творби от всякакъв вид – също.

Именно затова Йосиф Бродски – руски и американски поет, Нобелов лауреат, на един Панаир на книгата година след наградата за литература държи реч, която по-късно влиза в сборник с негови есета. 

Речта е озаглавена „Как да четем“, но всъщност ни учи как да формираме добър вкус към литературата, или с други думи как да отсяваме какво четем.

Ще предам есето му със съкращения, но ще засегна най-важните моменти в него. И така, Бродски казва:

„…И все пак, тъй като всички ние сме смъртни и тъй като четенето на книги е разход на време, трябва сами да си изобретим система, която да ни предостави възможност за известна икономия.

Разбира се, никой не отрича възможността на онзи, който е способен да изпита удоволствие, усамотявайки се с някой дебел посредствен роман с тромаво действие; и все пак всички знаем, че можем да си позволим подобно нещо само до известна степен 

Най-после, ние четем не заради самото четене, а за да научим нещо. Оттук и нуждата от краткост, кондензираност, синтезираност на творбите, които ни поднасят човешката съдба в цялото и многообразие, във възможно най-ярък фокус; с други думи – нуждата да се открие начин за пестене на време и сили.

И оттук – като вторичен продукт на подозрението ни, че такива начини съществуват (и те наистина съществуват, но за това по-късно) – и нуждата от някакъв компас в океана на наличната литература.

Разбира се, литературната критика, рецензентите охотно изпълняват ролята на такъв компас. Уви, неговата стрелка бясно се колебае. Това, което за едни е север, за други е юг (за да бъдем точни – Южна Америка); същото, дори в още по-силна степен, се отнася за изток и запад.

Бедата при рецензента е (минимум) тройна: а) той може да е наемен бездарен писач и невежа колкото самите нас; б) може да има силни предпочитания към определен род писане или просто да е подкупен от издателската индустрия; и в) ако е талантлив писател, той ще превърне писането на рецензии в независима форма на изкуство – Хорхе Луис Борхес е такъв пример в това отношение – и човек накрая може да започне да чете рецензии вместо книги.

Във всеки случай човек се оказва без посока сред океана, сред множеството страници, шумолящи отвсякъде, разчитайки на някакъв сал, в чиято плавателна способност не е съвсем сигурен. Следователно алтернативата е да развиеш свой собствен вкус, да си изработиш свой собствен компас,

да се запознаеш, така да се каже, с определени звезди и съзвездия – мъгляви или ярки, но винаги далечни. Това обаче отнема страшно много време и човек спокойно може да се окаже остарял и побелял, запътил се към Изхода с някакво скапано томче под мишницата.

Друга възможност – или може би просто част от същата възможност – е да разчиташ на мълвата: на съвета на някой приятел, на препратка в текст, който ти е харесал. 

Макар и да не е установен като традиция по никакъв начин (което не би било толкова лоша идея), този вид подход е познат на всички ни от по-крехка възраст. Но и това се оказва лоша застраховка, тъй като океанът на заобикалящата ни литература непрекъснато набъбва и се разширява.

И така, къде е сушата, макар че е възможно тя да се окаже само един необитаем остров? Къде е нашият добър Петкан, да не говорим за Чита? (…)

Начинът да се развива добър литературен вкус, е да се чете поезия. Ако смятате, че говоря от професионално пристрастие, че се опитвам да

изтъкна на преден план интересите на своята собствена гилдия, сериозно грешите. Защото като висша форма на човешкия изказ поезията е не само най-краткият, най-кондензираният начин за предаване на човешкия опит; в същото време тя предлага най-високите възможни стандарти за

всяка езикова дейност – особено за писмената. Колкото повече поезия чете човек, толкова по-малко издръжлив става той към всякакъв род многословие, било то в политическата или философската реч, в историята, обществените учения или в изкуството на прозата. Добрият стил

в прозата е винаги залог за прецизност, бързина и лаконична дълбочина на поетическия речник. Рожба на епитафията и епиграмата, зачената при това като пряк път към всяка възможна тема, поезията е велик възпитател на прозата.

Тя учи прозата не само на стойността на всяка дума, но и на изменчивите мисловни образци на човечеството, алтернативни на линейната композиция, на похвата да се пропусне

очевидното само по себе си, на подчертаване на детайла, на техниката на антикулминацията. Най-после поезията развива у прозата онзи вкус към метафизиката, който отличава едно произведение на изкуството от обикновената белетристика. Трябва да признаем обаче, че специално в това отношение прозата се оказва доста мързелив ученик.

Моля да не ме разбирате погрешно: не се опитвам да развенчая прозата. Истината е, че поезията е просто по-стара от прозата и по този начин е извървяла по-дълъг път. Литературата води началото си от поезията, от песента на номада, предшестваща писанията на заселника.

И макар че някъде съм сравнявал разликата между поезията и прозата с тази между въздушните сили и пехотата, предложението, което правя сега, няма нищо общо нито с йерархията, нито с антропологичния произход на литературата. Единственото,което се опитвам да направя, е да бъда тактичен и да

 спестя на зрението ви и на мозъчните ви клетки огромно количество безполезен печатен материал. Би могло да се каже, че поезията е изобретена точно за тази цел – защото тя е синоним на икономичност. Така че това, което трябва да направи човек, е да повтори, макар и в умален мащаб, процесите, протичащи в нашата цивилизация в течение на

две хилядолетия. То е по-лесно, отколкото си мислите, защото поезията е много по-малка по обем от прозата. Нещо повече, ако ви интересува главно съвременната литература, тогава вашата работа е наистина удоволствие.

Единственото, което трябва да направите, е да се снабдите за няколко месеца с произведенията на поетите на майчиния ви език, за предпочитане от първата половина на нашия век. Предполагам, че това ще се окажат десетина доста тънки книжки и за едно лято вие – тоест вашият литературен вкус – ще сте в отлична форма.

Ако, след като прочетете творбите на някои от тези автори, върнете обратно на лавицата книга с проза, вината няма да е ваша. Ако продължите да я четете, заслугата ще е на автора, което означава, че този автор действително има какво да добави към истината за вашето съществуване – такава, каквато тя е била позната на тези няколко току-що споменати поети; това би доказало най-малко, че този автор не е многословен, че езикът му разполага със самостоятелна енергия и красота.

В противен случай то би означавало, че четенето е ваша неизлечима пристрастеност, която не е най-лошата измежду съществуващите.“

Вече имате съветите на формиране на добър литературен вкус от носител на Нобелова награда за литература (1987). Имате и определението на професор Бенбасат за новата българска литература, автори, проза и поезия. 

Готови сте да направите своя избор. 

Print Friendly, PDF & Email