Тери Игълтън обяснява какво е литература. Кой е Игълтън и защо трябва да прочетем написаното от него? Игълтън е един от най-влиятелните литературни теоретици в света. Ако искаме някакъв начален поглед на въпроса какво е това литература, можем да прочетем цялата негова книга Теория на литературата, в превод на Румяна Рубенова от 2001 година.
Ако няма да е четем или нямаме време да се занимаваме с нея, то можем да проследим само уводните части, които също са много интересни и насочващи.
Следващите редове са за вас:
Има най-разнообразни опити да се дефинира литературата. Тя може да бъде определена например като “писане с въображение” в смисъл на измислица, плод на въображението, т.е. писане, което не е буквално вярно. Но дори и най-краткото размишление над онова, което хората обикновено включват в понятието литература, ни дава да разберем, че това определение не може да ни свърши работа.
Английската литература от 17 в. включва Шекспир, Уебстър, Марвъл и Милтън; но освен това тя обхваща и есетата на Франсис Бейкън, и проповедите на Джон Дон, духовната автобиография на Бъниън и написаното от Сър Томас Браун, каквото и да е то.
В краен случай, макар и малко насила, тя би могла да се разпростре и до Левиатан на Хобс или до История на бунта от Кларъндън. Френската литература от 17 в. съдържа едновременно с Корней и Расин, максимите на Ла Рошфуко, надгробните слова на Босюе, трактата за поезията на Буало, писмата на Мадам дьо Севинье до дъщеря й и философията на Декарт и на Паскал.
Английската литература от 19 в. обикновено обхваща Лам (макар и не Бентам), Мъкколей (но не и Маркс), Мил (но не Дарвин или Хърбърт Спенсър).
Едно разграничение между “факт” и “фикция” (измислица) в такъв случай като че ли няма да ни отведе много далеч, не на последно място защото самото това разграничение често може да бъде доста спорно.
Някои твърдят например, че противопоставянето на “историческа” и “художествена” истина, което ние правим, изобщо не може да бъде приложено към ранните исландски саги. През късния 16-ти и ранния 17-ти век в английския език думата “роман” изглежда е била използвана както за истински, така и за измислени събития и дори вестникарските репортажи едва ли биха могли да се смятат за действителни (фактологически).
Романите и репортажите по онова време не са нито строго фактологически, нито строго фиктивни (измислени); нашето разграничение между тези две категории просто не може да бъде приложено. Гибон без съмнение е мислел, че пише самата историческа истина, вероятно така са смятали и авторите на Генезис, но сега тези две произведения се четат от някои като “факти”, а от други – като “фикция”.
Нюман, разбира се, е бил убеден, че неговите теологически размишления са истински, верни, но сега за голяма част от читателите те са “литература”. Нещо повече, ако представата ни за “литература” включва много “фактологически” съчинения, то тя също така изключва твърде много “фиктивни” (измислени). Комиксите за Супермен и романите за Милз и Буун са измислица, но общо взето на тях не се гледа като на литература и в никакъв случай не като на Литература.
Ако литературата е писане “творческо” или “с въображение”, то значи ли това, че историята, философията и естествените науки са не-творчески, създадени без въображение?
Може би ни е нужен един съвършено различен подход. Може би литературата е литература не защото е “плод на въображението” или на фантазията, а защото използува езика по особен начин. Според тази теория литературата е вид писане, което, по думите на руския критик Роман Якобсон, представлява “организирано насилие, извършвано върху обикновената реч”.
Литературата преобразява и усилва обикновения език, систематично се отклонява от всекидневната реч. Ако вие се доближите до мен на автобусната спирка и промърморите: “О ти, все още недокосната невеста на мълчанието”, тогава аз моментално разбирам, че съм в сферата на литературното.
Знам го, защото структурата, ритъмът и резонансът на вашитте думи носят отвлечено значение даже в излишък – или, както лингвистите биха се изразили по-технологично, съществува диспропорция между знаците и онова, което те обозначават. Вашият език привлича вниманието към себе си, парадира със съществуването си, докато изречения като “Не знаете ли, че шофьорите стачкуват?” нямат такова въздействие.
Всъщност това е определението на “литературен”, предложено от руските формалисти, сред които са Виктор Шкловски, Роман Якобсон, Осип Брик, Юри Тинянов, Борис Айхенбаум и Борис Томашевски. Формалистите се появяват в Русия в годините преди болшевишката революция от 1917 г. и се развиват успешно през 20-те години, до момента, в който сталинизмът окончателно ги принуждава да замлъкнат.
Войнствуваща, полемична група критици, те отхвърлят квазимистичните символистични доктрини, влияли върху литературната критика преди тях, и в практически, научен дух прехвърлят вниманието към материалната действителност на самия литературен текст. Критиката следва да откъсне изкуството от тайнствеността и да се съсредоточи върху проблема как точно въздействуват литературните текстове в действителността; литературата не е псевдорелигия, нито психология, нито социология, тя е особена организация на езика.
Тя има свои собствени специфични закони, структури и похвати, които следва да се изучават сами за себе си, а не сведени до нещо извън тях. Литературната творба не е нито двигател на идеи, нито отражение на социалната действителност, нито пък въплъщение на някаква трансцендентална истина: тя е материален факт, чието функциониране би могло да се анализира, почти както се изучава работата на някаква машина.
Творбата е изградена от думи, а не от предмети или чувства, затова е напълно погрешно тя да се разглежда като израз на авторовите възгледи и идеи. Пушкиновият Евгений Онегин щеше да бъде написан, дори ако Пушкин не беше живял, небрежно подхвърля веднъж Осип Брик…
Из Тери Игълтън, Теория на литературата, с. 9-26 Превод: Румяна Рубенова Университетско издателство "Св. Климент Охридски" София, 2001 ISBN 954-07-0419-7
