Тери Игълтън обяснява какво е литература. Кой е Игълтън и защо трябва да прочетем написаното от него? Игълтън е един от най-влиятелните литературни теоретици в света. Ако искаме някакъв начален поглед на въпроса какво е това литература, можем да прочетем цялата негова книга Теория на литературата, в превод на Румяна Рубенова от 2001 година.
Ако няма да е четем или нямаме време да се занимаваме с нея, то можем да проследим само уводните части, които също са много интересни и насочващи.
Продължението на темата от Що е литература първа част
Формализмът по същество представлява приложение на лингвистиката върху изучаването на литературата и тъй като въпросната лингвистика е формална по своята същност, съсредоточена повече върху структурата на езика, отколкото върху онова, което всъщност се казва, формалистите заменят анализа на литературното “съдържание” (където човек винаги може да бъде въвлечен в психология или социология) с изучаване на литературната форма.
Съвсем без да разглежда формата като израз на съдържанието, те преобръщат взаимовръзката с главата надолу: съдържанието е само “мотивация” за формата, случай или удобен похват за особен вид упражняване на формата. Дон Кихот не е творба за героя със същото име – героят е просто похват за свърззване в едно на различни видове повествователна техника. За формалистите Ферма за животни нямаше да бъде алигория на сталинизма, а тъкмо обратното: сталинизмът щеше да бъде видян като полезна възможност за изграждането на една алегория.
Точно с тази своя перверзна настойчивост формалистите са си спечелили подигравателно име от страна на противниците си; и макар те да не отричат, че изкуството има връзка със социалната действителност (някои от тях са тясно свързани с болшевиките), предизвикателно настояват, че тази връзка съвсем не е работа на критиката.
Формалистите започват с това, че разглеждат литературната творба като относително произволен сбор от “похвати” и едва по-късно разглеждат тези похвати като взаимосвързани елементи или “функции” вътре в цялостната текстова система. “Похватите” включват звук, образност, ритъм, синтаксис, размер на стиха, рима, повествователна техника, всъщност всички съществуващи елементи на литературната форма; а общото между тези елементи е ефектът на “отчуждаване” или “дефамилиарине”. Онова, което е специфично за литературния език, което го отличава от останалите форми на говорно общуване или речеви контакт, е че той “деформира” обикновения език по най-различни начини.
Под натиска на литературните похвати обикновеният език бива преувеличен, сгъстен, усукан, сплескан, разтеглен, преобърнат с главата надолу. Това вече е език, “направен да звучи отчуждено”; в резултат на тази отчужденост светът, който ни заобикаля, внезапно също така става необичаен. В клишетата на всекидневната реч нашите възприятия на и реакции към действителността са застояли, притъпени, или както биха се изразили формалистите, те са “автоматизирани”. Литературата, тласкайки ни към драматично осъзнаване на езика, освежава този привичен отклик и прави предметите “по-възможни за възприемане”.
При необходимостта да се преборим с езика по един по-напрегнат, по-самоосъзнат от обикновено начин, светът, който се съдържа в този език, ярко се обновява. Поезията на Джералд Менли Хопкинс би могла да даде особено ясен пример за това. Литературният изказ отдалечава или отчуждава обикновената реч, но при това, колкото и да е парадоксално, той ни довежда до едно по-плътно, по-интимно притежание на познание. През по-голямата част от времето ние вдишваме въздуха, без да го осъзнаваме: също като езика той е самата среда, в която се движим.
Но ако въздухът внезапно се уплътни или пък стане зара’зен, ние сме принудени да се погрижим за дишането си с нова бдителност, а резултатът от всичко това може да бъде по-голямо познание за собствения ни телесен живот. Ние четем набързо надраскана бележка от някой приятел, без да обръщаме особено внимание на повествователната й структура; но ако някой разказ прекъсне внезапно и започне отначало, прехвърля се непрестанно от едно повествователно ниво на друго и отлага кулминацията, за да ни държи в напрежение, ние с ново съзнание разбираме как е построен той, докато в същото време се чувствуваме все по-увлечени в него.
Разказът, както биха твърдили формалистите, използува “задържащи” или “забавящи” похвати, за да ни държи нащрек; а в литературния език тези похвати “се оголват”. Точно това кара Виктор Шкловски да подхвърли закачливо за Тристрам Шенди на Лоурънс Стърн – роман, който забавя собствената си повествователна линия до степен, в която едва успява да стартира, че “това е най-типичният роман в световната литература”.
Следователно формалистите разглеждат литературния език като сбор на отклонения от дадена норма, вид езиково насилие: литературата е “специален” език, различен от “обикновения”, който ежедневно използуваме. Но разпознаването на едно отклонение предполага способност за идентифициране на нормата, от която то се е отклонило. Въпреки че “обикновеният език” е любимо понятие на някои оксфордски философи, обикновеният език на оксфордските философи има твърде малко общо с обикновения език на докерите от Глазгоу. Езикът, който и двете социални групи използуват при писането на любовни писма, се различава от начина, по който те говорят с местния свещеник.
Идеята, че съществува един-единствен “нормален” език, една общоразпространена употреба, която се използува еднакво от всички членове на обществото, е илюзия. Всеки реален език се състои от извънредно сложен обхват от различни видове изказ, отличаващи се според класата, религията, рода, социалното положение и т.н., и тези видове словесно общуване по никакъв начин не могат да бъдат строго унифициране в една единствена езикова общност. Онова, което е “норма” за един, може да бъде отклонение за друг: “сокак” вместо “пътека” може да звучи поетично в Брайтън, но да бъде най-обикновен делничен език в Барнслей.
Дори най-прозаичният текст от 15-ти век може днес да ни звучи “поетично” поради своята архаичност. Ако трябваше да разгадаваме малко късче писмен текст от отдавна изчезнала цивилизация, не бихме могли да кажем дали то е или не е “поезия”, само като го изследваме, тъй като по всяка вероятност няма да имаме достъп до “обикновената” реч на това общество.
Дори ако по-нататъшното изследване разкрие, че този текст представлява “отклонение”, това все още не би доказвало, че става дума за поезия, тъй като не всички езикови отклонения са поетични. Жаргонът например. Ние не бихме могли да кажем от пръв поглед дали това не е част от “реалистична” литература, без да имаме значително повече информация за начина на функционирането му като писмен текст във въпросното общество.
И дума не може да става, че руските формалисти не разбират всичко това. Те признават, че нормите и отклоненията се променят в зависимост от социалния или историческия контекст, а “поезията” в този смисъл зависи от конкретния момент, в който се намираме. Фактът, че част от езика звучи “отчуждено, странно” не гарантира, че това винаги и навсякъде е така: езикът е странен само на фона на определена езикова норма и ако тази норма се промени, тогава и писменият текст може да престане да се възприема като литературен.
Ако всеки използуваше фрази като “недокосната невеста на мълчанието” при обикновен разговор в кръчмата, този език може би щеше да престане да бъде поетичен. С други думи, за формалистите “литературността” е функция на разграничителните взаимоотношения между един и друг вид словесен изказ; тя съвсем не е качество, дадено веднъж завинаги. Те не си поставят за цел да дефинират “литературата”, а “литературността” – специалните употреби на езика, които могат да се срещнат в “литературни” текстове, но и на различни места вън от тях.
Всеки, който вярва, че “литературата” може да бъде дефинирана от гледна точка на такива специални употреби на езика, трябва да се изправи лице в лице с факта, че името Манчестър е по-метаморфично, отколкото името Марвъл. Не съществува “литературен” похват – метонимия, синекдоха, литота, хиазъм и т.н. – който да не се използува интензивно във всекидневната реч.
Въпреки всичко това формалистите продължават да вярват, че същността на литературното е “да прави нещата да звучат отчуждено”. Те просто релативизират този вид език, разглеждат го като някакъв контраст между един и друг вид реч. Но да си представим, че чуя как някой на съседната маса в кръчмата подхвърли: “Ама че завъртянпочерк!”. Това дали е “литературен” или “нелитературен” език? Всъщност това е “литературен” език, защото идва от романа на Кнут Хамсун Глад. Но откъде аз разбирам, че действително става дума за литературен език?
В края на краищата той не привлича особено вниманието. Един от отговорите е, че той произхожда от романа Глад. Това е част от текст, който аз съм чел като “измислен”, “плод на въображението”, който обявява себе си като “роман”, който може да бъде включен в световната литература и пр. Контекстът ми говори, че става дума за литературен език; но самият език няма никакви присъщи свойства или качества, които биха могли да го отличат от други видове реч и всеки спокойни би могъл да каже това в кръчмата, без да предизвика възторг с литературното си остроумие.
Да се мисли за литературата така, както мислят формалистите, означава да се мисли за цялата литература като за поезия. Знаменателно е, че когато формалистите разглеждат прозата, те често просто разпростират върху нея видовете техника, използвани при разглеждането на поезията. Но обикновено се смята, че литературата съдържа още много неща освен поезията – да вземем например реалистичното или пък натуралистичното писане, което нито се самоосъзнава, нито се самопосочва езиково като такова по някакъв необичаен начин.
Хората понякога наричат писането “изящно”, именно защото то не привлича неоправдано внимание към себе си; те се възхищават от лаконичната му простота или пък от тихата му ненатрапчива уравновесеност. Ами вицовете, футболните куплети и лозунгите, ами вестникарските заглавия, рекламите, обявите, които често са примери за ярка словесност, но обикновено не се квалифицират като литература?
Следва продължение
Из Тери Игълтън, Теория на литературата, с. 9-26 Превод: Румяна Рубенова Университетско издателство "Св. Климент Охридски" София, 2001 ISBN 954-07-0419-7
