Наследил съм моята любов към литературата и поезията от моя дядо – поета и писателя Димитър Точев. Автор, останал извън познатия канон, но винаги с ярка следа в съзвездието от български поети, писатели, редактори, автори.
В неговите архиви, които той ми завеща, намирам един негов непубликуван спомен за един от неговите приятели-писатели Дамян Дамянов.
Нека с този текст уважим и големия писател Дамян Дамянов, и моя дядо – поета Димитър Точев.
“… Беше есен, мъглива и подгизнала, каквито бяха следвоенните софийски есени в първите години на 50-те. София още миришеше на барут от не тъй отдавнашните бомбардировки, още на мястото на днешния луксозен хотел с небългарско име, както повечето си столични събратя, но този обърнат с лице директно към Народното ни събрание, стърчаха само руини…
А и витрините на книжарниците напомняха за наскоро преминалото бурно време със заглавията на книжните корици от рода на „Стихове в паласките“, „Затворнически песни“, „Партизански дневник“… Бяха първите поетични сборници на Веселин Ханчев, лично обарутен от огньовете на Втората световна война, на Георги Джагаров, лично изпитал „уюта“ на политическите затворнически килии, на Давид Овадия, сам изживял ужасите на партизанските битки.
Все поети от поколението преживяло на собствения си гръб ужасите и несгодите на една нечовешка битка срещу кафявата чума на Хитлер и на българските му съидейци.
Познавах вече някои от тези автори от срещите ни в тогавашния Кабинет на младия писател, на който Съюза на българските писатели любезно бе предоставил уюта на своя дом, на улица „Ангел Кънчев“ №5, тъй безцеремонно отнет му в годините на поредния наш пословичен „български преход“.
Тук ние, по-младите, прощапулници имахме чудесната възможност да се срещаме с тях, но и с тогавашните литературни колоси от ранга на Димитър Полянов, Елисавета Багряна, Дора Габе, Никола Фурнаджиев, Младен Исаев… Те често биваха наши гости и всяка наша среща с тях оставаше в съзнанието ни неизлечими спомени, някои от които живи и до ден днешен.
Та в такава една дъжделива и мъглива софийска есенна вечер, когато вече поредната ни среща в Кабинета беше започнала, вратата неочаквано се отвори и непознат мъж на средна възраст буквално внесе на ръце младеж с не съвсем обичайно телосложение. Закрепи го някак си на един от столовете на първия ред, а нашата изненада бе неописуема: Какви бяха тези? Какво търсеха тук? Не бяха ли сбъркали адреса?
Не!
Не бяха!
Бяха го намерили точно!
Защото т о з и, същият този недъгав младеж, почти още юноша, макар и „доведен“ при нас с чужда помощ, много скоро щеше да ни даде урок не как се пренася недъгаво тяло, а как същото то може волно да лети напълно самостоятелно с крилете на един необикновен дух, обвеян също с толкова необикновен, но 24-каратов истински талант.
Присъствието на непознатия в нашия тъй познат творчески “инкубатор“ за млади таланти, далеч не тъй модерен и ефирен като нароилите се днес всякакви телевизионни „академии“ за производство на звезди, се повтори, потрети…
И само след броени срещи, той, недъгавият телом, но тъй д ъ г ъ в духом се превърна не само в един от нас, а в наш желан и обичан приятел. Липсваше ни вечер, когато по една или друга причина отсъстваше, тъгувахме, ако не се появеше на нашите срещи подкрепян от своя придружител – собственият му баща.
Казваше се Д а м я н Д а м я н о в.
Да! Добре известният днес на всички голям български поет!”
(Из непубликуван архив на Димитър Точев)
Имам свое любимо стихотворение от Дамян Дамянов. Вярвам, всеки българин има по няколко на сърце от него.
КОГАТО СИ НА ДЪНОТО
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш
