Писателката Ирина Папанчева: Човечеството забравя бързо загърбеното зло…

Представям ви писателката Ирина Папанчева, чиято книга „Добре дошъл, Натан“ коригирах. Прочетете я, ще ви докосне по непознат за вас начин… Предлагам ви интервюто ми с нея, което представих пред аудиторията на платформата Успелите.бг.

Ирина Папанчева е родена в гр. Бургас. Завършва паралелка с литературен профил в СEУ „Св. св. Кирил и Методий“, магистратура по „Славянска филология – Чешки език и литература“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и по „Европейска интеграция и развитие – Европейска политика и социална интеграция“ в Свободния фламандски университет в Брюксел (Vrije Universiteit Brussel).

Професионалният ѝ опит включва работа като журналист, редактор, преводач, заместник-кмет на Столична община, правозащитник в българския и европейския неправителствен сектор. От седем години ръководи офиса и застъпничеството към Европейския съюз на фондацията на Дж. К. Роулинг „Лумос“ в Брюксел.

Автор на детската илюстрована книжка „Аз заеквам“ (ИК „Сиела“, 2005), на повестта „Почти интимно“ (ИК „Кронос“, 2007 г.) и на романите „Анабел“ (ИК „Жанет 45“, 2010 г.), „Перо от пеликан“ (ИК „Жанет 45“, 2013 г.) и „Тя, островът“ (КК „Труд“, 2017 г.), на мемоара „Добре дошъл, Натан!“ (Fast Print Books, 2019 г.), както и на разкази и пиесата „About a hippo“ (2016 г.).

Нейни творби са публикувани на английски, френски, арабски и персийски. 

Повод да ни гостува на страницата на Успелите.бг е последната ѝ книга – „Добре дошъл, Натан“, на която езиков редактор е Васил Койнарев.

„Добре дошъл, Натан!“ е малка по обем, но разтърсваща книга, пробрала в себе си няколко живота. Трудно ли беше да я напишеш? Да бъдеш толкова безкомпромисно откровена?

Напротив, лесно беше. Имах нужда да я напиша точно по този начин. Да разкажа пътя си с Натан и да му дам място в света, да му дам живота, който той не доживя. 

Заглавието не подготвя читателя за това, което следва – раждането е предшествано от смърт. Защо се спря на него?

Паметта е живот. Само най-близките ми и колегите знаеха за бременността ми и за това, което се случи. Отне ми година, за да заговоря публично за това, да усетя необходимостта да напиша тази книга, която завърших точно преди датата на отпътуването и раждането на Натан. Ако не го бях направила, щеше да е все едно, че никога не е бил. Може би щеше да остане включен в статистиката на мъртвородени деца в Белгия през тази година, безименна цифра. 

Но той беше, живя в мен и аз живях с него, и книгата акцентира на това, на краткия ни съвместен живот, неминуемо – на болката от отпътуването му, но и разбирането му и приемането. Понякога ми казват, че книгата ми е трудна за четене, защото е прекалено тежка. Аз не смятам така. Животът е тежък. Книгата ми го отразява, но извежда читателя, осмелил се да я дочете, на едно по-светло място, където няма край и начало, където аз и детето ми сме заедно, въпреки че земните ни пътища се разделиха преждевременно.

Детската смърт и мотивът за паметта присъстват и в романа ти „Тя, островът“. В него една жена ден след ден върви сред пясъците на Фуертевентура, докато всъщност обитава капсулираното минало, в което е била майка и е имала щастливо семейство. Този ти роман предхожда написването и публикуването на „Добре дошъл, Натан!“?

Да, паралелите са неизбежни. Когато писах „Тя, островът“, не си представях, че в близкото бъдеще аз ще бъда тази жена. Въпреки че историята там е друга и загубата на детето е свързана с изключителна бруталност. Но мотивът се повтаря. Убедена съм, че душата знае какво ѝ предстои и в писането, което е силно интуитивен акт, това знаене често се проявява. 

Случвало ми се е няколко пъти да се окажа в житейски ситуации или да имам сходни преживявания на тези, които първо съм описала. Много писатели споделят това. Например преди няколко години слушах една испанска авторка, която беше написала роман за жена, чийто съпруг е починал, и за преминаването си през тази загуба. Преди книгата да бъде публикувана, нейният съпруг внезапно почива и когато я представя, това вече е собствената ѝ история. 

Разбира се, може да има и друго тълкувание – че превъплъщението и вживяването, които са част от художественото писане, създават реалности не само в сюжета, но и в живота. Нямам еднозначен отговор на това, но не ми е и нужен. Не мога, нито искам да контролирам творческия си процес. 

„Тя, островът“ е многопластова, многосюжетна и полифонична книга, в която надделява виталността. Това ли е житейската ти философия?

В този ми роман има най-много смърт, но животът винаги взема превес. В случая чрез извечния образ на острова майка, който обединява, свързва и обуславя всички завръзки и развръзки. 

Да, аз вярвам, че всичко в живота ни има своето място, своята вътрешна логика, но понякога е нужна дистанция, за да я видим и проумеем. Писането за мен обаче не е средство за проповядване на идеи, по-скоро те се прокрадват чрез историите, които разказвам, без това да е търсено. 

В „Тя, островът“ извор на житейска мъдрост е образът на столетницата Кармен, която срещнах по време на проучването си за романа. Разговорът с нея е почти документално предаден, като изключим няколко елемента, които добавих като сплав с други сюжетни линии. 

Кармен беше много витална жена. Беше изгубила пет деца и въпреки болката от това, продължаваше да се смее и да има мечти – да се научи да чете. Тя почина няколко месеца по-късно, но се превърна в ключов, макар и епизодичен, образ в книгата ми, вдъхновявайки и стимулирайки Марина с простичките си мъдри думи да загърби миналото и да продължи напред. 

Неслучайно книгата завършва с нов живот и с изкуството, което побира всичко в себе си.

До момента всичките ти книги са много различни една от друга – като сюжет, форма и образност. Оставаш ли вярна на този подход и в последния си завършен ръкопис Brussels Naked (Брюксел разголен)?

Книгите ми идват със своите форма и глас (често гласове), които, разбира се, се променят в процеса на писане. Няма как „Перо от пеликан“, където основният наратив е на десетгодишно дете, да звучи сходно на „Анабел“ или „Тя, островът“, които са много по-художествени и богати откъм изразни средства, но също различни като звучене и поетика. 

По-опростеният изказ обаче може да бъде не по-малко поетичен и да изгражда образност, която е докосваща и запомняща се. Според читатели с различна националност (книгата е публикувана на английски, френски и арабски), в „Перо от пеликан“ това е невинността на детските поглед и тълкувание на случващото се, съзирането на красивото и магичното – в калта, в лугата, в пеликаните, в незрящото момиче. 

Определям Brussels Naked като експериментален роман. В него десет персонажи с различна националност и произход разказват период от живота си в Брюксел с реминисценции от миналото им в родните места, които са напуснали. През повечето от тях като червена нишка преминава животът на българката Ирис, с чийто наратив започва и завършва книгата. Главите носят имената на квартала или комплекса, в който героите живеят, и между първата и последната изминават петнайсет години, като политическо-историческата рамка е подписването на Европейската конституция през 2003 г. и преговорите около Брекзит през 2018 г. 

Искаше ми се да покажа различните Вселени и прослойки, които съществуват една до друга в Брюксел, без никога да се срещнат, и какво се случва, когато орбитите им все пак се пресекат. Да задам един реторичен въпрос: единни ли сме в многообразието, наистина? И да разкажа Брюксел като град, като столица на Европейския съюз, като среда и като герой. Последното свързва тази ми книга с останалите – във всяка една от тях има по едно място – град, остров – което заживява самостойно и става централен персонаж. 

Как беше за теб да напишеш роман на английски?

Не беше лесно, особено в началото. Но в процеса на писане открих своя ритъм и глас. Всъщност гласове, защото, както казах, книгата е полифонична. Може би това беше най-голямото предизвикателство – да дам различно звучене на всеки един от разказвачите на език, който не ми е матерен. Пренаписах книгата няколко пъти. Само първата глава има поне пет варианта. Британски поет и писател я редактира два пъти, получих коментари и от още двама писатели – перуанец и иракчанин. Тяхната обратна връзка много ми помогна. 

Две глави от книгата вече са излезли в различни издания. Планираш ли превод на български?

Действително, една глава беше публикувана в годишната антология на Брюкселския писателски кръг (BrusselsWriters’ Circle) The Circle 19: a Brussels anthology, а друга беше включена в сборник на съвременни български писатели на персийски език. Разбира се, че бих се радвала книгата ми да стигне до българските читатели при наличен издателски интерес. 

Разбирам, че общуваш с други писатели в Брюксел. Организираш и ежемесечен културен салон. Сподели нещо за това. Чувстваш ли се свързана и с българския литературен живот?

Имам няколко приятели-писатели в Брюксел, включително българския автор Димил Стоилов, и повече познати. Благодарна съм на възможността да общувам с автори от други националности и култури. За това допринесоха и спорадичното ми участие в Брюкселския писателски кръг, и културния салон, който организирам от три години вкъщи. Салонът започна като сбирка на съмишленици, които ценят културата. В последната година обаче ми гостуват основно автори. За съжаление, се наложи да прекъснем заради коронавируса. Но когато всичко отмине, ще продължим.

Не се чувствам свързана с българския литературен живот, но го следя. Като изключим представянията на книгите ми, не съм имала никакво друго участие в България. Парадоксално, или закономерно, салоните, панаирите на книгата, четенията ми се случиха в Белгия, основно на езици, които не са ми матерни. Поддържам връзка с български автори обаче и много ценя тези приятелства и контакти. 

Ръководиш застъпничеството на фондация „Лумос“ към Европейския съюз. Тази година си и един от съпредседателите на Европейската експертна група за преход от институционална грижа към грижа в общността. Как успяваш да съвместиш всичко това?

Въпрос на организация и дисциплина. Ставам рано и след неизменните йога и медитация, пиша час-два и тръгвам към офиса или някоя институция в зависимост от деня. Работата ми е натоварена и динамична, с множество срещи и участия в събития. Докато пътувам в градския транспорт, през обедната почивка, вечер и когато се будя нощем – чета. През уикендите пиша и чета повече. 

Харесвам работата си в Лумос и се гордея с това, което постигаме. Основната цел на брюкселския офис е да повлияе на европейските фондове, така че те да се използват за грижа в общността, а не за сиропиталища, и на всички политики, които имат допирни точки с процеса на деинституционализация. Благодарение на застъпничеството ни в Брюксел, проекто-регламента за използването на фондовете, насочени към съседските страни и международните партньори за първи път споменава прехода от институционална грижа към грижа в общността за деца. 

Започнахме годината много силно с организирани срещи с десет кабинета на еврокомисари, които отговарят за сфери, близки до нашата. Проведохме някои от тях, но сега всичко е замразено. Така се случи и с Европейската експертна група – направихме годишен план, но в светлината на Covid-19 трябва да го преосмислим и да видим какво можем да свършим онлайн. 

Не можем да приключим този разговор, без да те попитам как ти се отразява настоящата криза? Правиш ли някакви изводи за себе си и за света? 

От месец работя от вкъщи. Продължавам да съм заета, защото подготвяме отговори на различни консултации, препоръки към предстоящото председателство на Съвета на Европейския съюз, насоки за използване на фондовете за семейна грижа. Но това, което се случва, е стъписващо, без аналог в рамките на досегашния ми живот. Трудно ми е да асимилирам ежедневната информация за броя на хората, които са починали, представата за самотната им, мъчителна смърт… Самоизолацията приемам със смирение.

Смятам, че е наложителна и даже свикнах да не излизам, което ме изненада. Използвам времето отвъд работа за четене на световна класика и съвременна, включително българска, литература. Наблюдавам процесите в себе си и реакциите на другите, главно в социалните мрежи. Иска ми се да бъдем по-осъзнати, когато това свърши, но се съмнявам. Едно от свойствата на човечеството е да забравя бързо загърбеното зло, непроумявайки, че може да се повтори. 

Print Friendly, PDF & Email